Тежкият въздух в псевдолуксозния ресторант, напоен с миризма на скара, евтин парфюм и отлежала ракия, сякаш внезапно стана непоносимо задушен. Музиката продължаваше да дъни от колоните, но на дългата маса, събрала випуск 1996-та за тяхната тридесетгодишна среща, настъпи тягостна тишина. Всички погледи се забиха в Елена. Тя седеше спокойно в края на масата, облечена в съвсем обикновен, изчистен сив пуловер без никакви крещящи лога, контрастирайки рязко с балканския кич около нея. Срещу нея Гергана – някогашната кралица на класа, сега потънала в тежък грим, фалшиво злато и претенции – се облягаше самодоволно на рамото на арогантния си съпруг. Мъжът тъкмо беше приключил поредната си тирада за това колко велик бизнесмен е и как утре ще подпише сделката на живота си. Подигравателният смях на Гергана още кънтеше, докато плъзгаше чинията с остатъци от месо към жената, която цяло училище някога смяташе за гений. Елена не трепна, не отмести поглед, не пророни нито сълза. Вместо това, очите ѝ придобиха онзи стъклен, пресметлив блясък на хищник, който току-що е забелязал най-слабото място на плячката си. Тя бавно протегна ръка към масата, пръстите ѝ се плъзнаха не към чинията с объедките, а към мобилния ѝ телефон…
Тридесет години са много време. Достатъчно, за да изтрият спомените за това кой на кого е подсказвал на контролните по математика, но крайно недостатъчно, за да излекуват старите комплекси. Елена винаги го беше знаела, но въпреки това реши да отиде на тази среща.
Беше пристигнала направо от летището след поредното бизнес пътуване. След три изтощителни дни на преговори в Лондон, тя просто искаше да види няколко от старите си приятели. Не изпитваше нужда да се доказва. Нейният изчистен пуловер от чист кашмир струваше повече от цялата маса с храна пред тях, но за хора като Гергана липсата на лъскави камъни и огромни емблеми означаваше само едно – провал и бедност.
Гергана не беше спряла да говори за себе си цяла вечер. Тя демонстрираше новите си силиконови устни, тежките златни гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение, и най-вече – съпруга си Виктор. Виктор беше типичният местен „бизнесмен“ – с тесен костюм, издуто шкембе и речник, пълен с кухи корпоративни фрази. Цяла вечер той обясняваше на притихналите съученици на жена си как неговата логистична фирма е на прага на исторически договор с най-големия инвестиционен холдинг в страната.
– Утре подписвам с „Апекс“ – изпъчи се Виктор, отпивайки шумно от уискито си. – Тези акули не пускат всеки до себе си, но аз знам как да ги играя. Собственикът им е някакъв митичен милионер, никой не го е виждал, праща само адвокати. Но мен ме одобриха. От утре сме в друга лига, скъпа! – намигна той на Гергана.
Точно тогава Гергана реши, че е идеалният момент да утвърди триумфа си, като стъпче тази, която някога винаги имаше по-високи оценки от нея.
– А ти, Еленче? – гласът ѝ проряза глъчката. – Още ли четеш онези дебели книги? Какво стана с големите ти мечти? Гледам те, нещо си се запуснала… Нямаш ли пари за една свестна блуза? Ето, вземи малко от моето, че изглеждаш сякаш не си яла от дни.
Гергана избута чинията с недоядени парчета месо към Елена. Няколко души на масата сведоха виновно очи, не смеейки да се опълчат на богаташите на випуска. Други се подсмихнаха нервно.
Елена не реагира емоционално. Не се изчерви. Не повиши тон. В света, в който тя оперираше ежедневно, емоциите бяха слабост, а тя отдавна бе изкоренила всякаква слабост от себе си. Лицето ѝ остана каменно, но погледът ѝ се изостри до съвършенство. Студената ѝ, смразяваща увереност накара дори Виктор да замръзне за част от секундата, без да разбира защо тази обикновено изглеждаща жена изведнъж излъчва такава власт.
– „Апекс“, казваш? – гласът на Елена беше тих, но някак успя да прореже шума в заведението. Тя дори не погледна към Гергана, а се обърна директно към съпруга ѝ.
– Какво? – Виктор мигна неразбиращо, изненадан от резкия обрат в разговора. – Да, „Апекс Холдинг“. Не си ли чувала за тях, докато си бърсала праха в някоя библиотека?
Елена най-накрая посегна към телефона си. Моделът беше толкова нов и ексклузивен, че Виктор дори не го разпозна веднага. Тя натисна един бутон. Набра номер, пусна високоговорителя и остави апарата на покривката, точно до чинията с огризките.
Телефонът иззвъня точно два пъти.
– Слушам ви, госпожо Димитрова – разнесе се стегнат, професионален мъжки глас от другата страна.
– Мартин – каза Елена, без да откъсва ледения си поглед от пребледняващото лице на Виктор. – Утре в десет сутринта имаме планирано подписване с една фирма за логистика. Доколкото помня, името беше нещо на съпруга на моя… бивша съученичка.
– Да, госпожо. Става въпрос за „Вик-Транс“. Всички договори са подготвени и чакат вашия окончателен подпис като мажоритарен собственик и изпълнителен директор на „Апекс“.
Тишината, която настъпи на масата, беше абсолютна. Чуваше се само как ледът пука в чашата на Виктор. Лицето му вече не беше червено от алкохола и гордостта, а пепелявосиво. Очите на Гергана се разшириха до такава степен, че изкуствените ѝ мигли затрепериха.
– Анулирай го – нареди Елена с равен, безкомпромисен тон. – Спри всички плащания и прекрати процедурата. Няма да работим с тях.
– Разбрано, госпожо Димитрова. Още нещо?
– Не. Приятна вечер, Мартин.
Елена затвори телефона и го прибра бавно в джоба си. Въздухът можеше да се реже с нож. Тридесет души бяха вперили очи в нея, неспособни да асимилират какво точно току-що се случи. Цялата измамна империя от самочувствие на Гергана се срути за по-малко от минута.
Виктор първи наруши тишината. Той преглътна тежко, ръцете му леко трепереха. Цялата му надменност се бе изпарила, заменена от чист, първичен ужас. Тази сделка трябваше да спаси фирмата му от фалит. Без нея той беше приключен.
– Е-Елена… госпожо Димитрова… – заекна той, опитвайки се да се усмихне, но се получи само жалка гримаса. – Аз… ние… Гергана просто се пошегува. Нали така, скъпа? Беше просто глупава училищна шега! Моля ви, тази сделка е всичко за мен…
Гергана мълчеше. Някогашната кралица на училището сега приличаше на сгазено животно. Скъпите ѝ бижута изведнъж изглеждаха като евтин реквизит в много лоша пиеса. Тя дори не смееше да вдигне очи към жената, на която допреди малко предлагаше объедки.
Елена стана бавно от стола си. Тя не изпитваше триумф, само леко отегчение от пошлостта на ситуацията.
– Шегите, Виктор, са забавни, когато и двете страни се смеят – каза тя, а гласът ѝ беше като режещ вятър. – А ти, Гергана… някои неща никога не се променят. В училище може да си била първа по красота, но в истинския живот винаги си била на дъното.
Тя обърна гръб на замръзналата маса и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай тях, тя спря за секунда, погледна чинията с остатъците и добави тихо, но достатъчно ясно, за да я чуят всички:
– Дояжте си. От утре ще ви се наложи да пестите.
Елена излезе в прохладната нощ, оставяйки зад себе си само миризмата на евтин парфюм и звука на един рухващ свят.
