Когато осемдесетгодишна баба, която едва се държеше на краката си, се появи на състезание по плуване, младите състезателки открито ѝ се присмяха. Но щом възрастната жена влезе във водата и направи нещо напълно неочаквано, целият спортен комплекс застина от изумление.
Онзи ден в голям спортен комплекс в Пловдив се провеждаше състезание по плуване. Стотици зрители бяха заели местата си по трибуните, а край басейна младите плувкини загряваха.
Повечето участнички бяха между осемнайсет и двайсет и пет години. Всички бяха тренирали усилено и се надяваха да спечелят първото място.
До следващия старт оставаха само десет минути, когато в залата неочаквано влезе възрастна жена.
Беше на осемдесет години.
Казваше се Маргарита.
Носеше стар син бански, червена плувна шапка и очила. Вървеше много бавно, леко приведена. Ръцете ѝ трепереха, а краката ѝ изглеждаха толкова немощни, че човек можеше да си помисли, че всеки момент ще се свлече на пода.
Когато Маргарита се приближи до басейна, една от плувкините избухна в смях.
— Момичета, вижте! Май някой е объркал басейна с дома за възрастни!
Приятелката ѝ се обърна и също се разсмя.
— Боже, тя сама ли е дошла дотук? Или някой я е докарал с инвалидна количка?
Останалите си размениха погледи и се захилиха.
Маргарита чу всичко, но продължи бавно покрай басейна.
Тогава към нея се приближи висока млада жена на име Виктория.
— Бабо, някого ли търсиш? Местата за публиката са горе.
— Не, моето момиче. Дошла съм да се състезавам — отвърна спокойно Маргарита.
Виктория я гледа няколко секунди, преди да избухне в силен смях.
— Какво?! Сериозно ли говориш? Момичета, чухте ли? Бабата иска да се състезава с нас!
Една от плувкините театрално се хвана за главата.
— Да викаме ли направо линейка? Тя може и до водата да не стигне!
Друга добави:
— Само гледайте да не се удави. После не ми се дават обяснения!
Дори някои от зрителите на първите редове се засмяха.
Но Маргарита не каза нищо.
Отиде до четвърти коридор и внимателно остави кърпата си на една пейка.
Към нея забърза съдия.
— Госпожо, извинете, но напълно сигурна ли сте, че искате да участвате? Това е сериозно състезание.
— Знам, млади човече. Записах се преди месец.
— Разбирате ли, че трябва да преплувате сто метра?
— Разбирам прекрасно.
Съдията погледна треперещите ѝ ръце.
— Може би ще е по-добре да се откажете?
За първи път Маргарита вдигна глава и го погледна право в очите.
— Осемдесет години съм живяла на този свят. Наистина ли мислите, че не мога сама да преценя какво е по силите ми?
Съдията се смути и отстъпи.
Междувременно Виктория продължаваше с подигравките.
— Момичета, предлагам да плуваме малко по-бавно. Иначе бабата може да се разстрои, ако финишираме, преди тя да е стигнала до средата.
— Тя и дотам няма да стигне! — отвърна приятелката ѝ.
Най-после съдията повика участничките да заемат местата си.
Младите жени с лекота се качиха на стартовите блокчета.
Маргарита обаче остана долу.
Опита се да повдигне десния си крак, но загуби равновесие и се хвана за парапета.
Нова вълна от смях премина през трибуните.
— Внимавай, бабче! Да не счупиш нещо! — извика някой от публиката.
Съдията отново се приближи.
— Искате ли да ви помогна?
— Не. Ще стартирам от водата.
Възрастната жена внимателно слезе по стъпалата в басейна. Движенията ѝ бяха бавни и ѝ отне почти половин минута.
Виктория завъртя очи.
— Чудесно. С това темпо ще стоим тук до довечера.
Когато всички участнички заеха местата си, прозвуча стартовият сигнал.
Младите плувкини скочиха във водата едновременно.
Маргарита се оттласна от стената.
И тогава се случи нещо, което остави всички безмълвни.
Първите няколко метра Маргарита остана зад всички.
Младите плувкини вече разсичаха водата с мощни движения, когато тя се отдалечи от стената. За миг червената ѝ шапка изчезна под повърхността.
После се появи отново.
Едната ѝ ръка се протегна напред.
После другата.
И нещо в залата се промени.
Не защото възрастната жена изведнъж изпревари всички.
Не ги изпревари.
А защото от несигурните движения, които зрителите бяха наблюдавали край басейна, не беше останало почти нищо.
Във водата Маргарита изглеждаше спокойна.
Не бързаше.
Не разхвърляше ръце.
Движеше се с точност, която нито старият бански, нито треперенето на пръстите ѝ бяха подсказали.
Един мъж на втория ред бавно се изправи.
Присви очи към четвърти коридор.
После прошепна:
— Господи… Това е госпожа Стоянова.
Човекът на втория ред
Казваше се Никола Димов.
Беше треньор на част от младите състезателки, включително на Виктория.
Допреди няколко минути разговаряше с организаторите в другия край на залата. Беше видял възрастната жена едва когато тя вече се намираше във водата.
Сега не гледаше своите състезателки.
Гледаше червената шапка.
Познатото завъртане на главата.
Начина, по който лявата ръка влизаше във водата малко по-навътре, отколкото обикновено учеше децата.
Точно така я помнеше.
Не на осемдесет.
На четирийсет и няколко.
Със свирка на врата, мокри обувки и глас, който се чуваше от единия край на басейна до другия.
Преди много години Маргарита Стоянова го беше научила да плува.
После го беше убедила, че може да бъде състезател.
А когато не успя да стане толкова добър, колкото мечтаеше, именно тя му беше казала:
„Има повече от един начин да останеш във водата.“
Никола беше станал треньор.
От години не я беше виждал.
Сега се хвана за парапета и не откъсна очи от нея.
Не беше обикновен старт
Състезанието този ден беше част от благотворителен плувен празник.
Имаше отделни серии за клубните състезатели, демонстрационни стартове и отворено участие с отделно класиране по възраст.
Маргарита се беше записала именно в отворената част.
Организаторите предварително бяха потвърдили участието ѝ и старта от водата.
Но заради разместване в програмата няколко серии бяха обединени.
Жената, която обработваше записванията, знаеше за нея.
Съдията край четвърти коридор не беше прочел бележката към името ѝ.
Някой беше решил, че ще уточнят подробностите на място.
После всички бяха започнали да бързат.
Точно между тези дребни пропуски се беше отворило място за голямото унижение.
Никой не беше длъжен да очаква от осемдесетгодишна жена да плува като двайсетгодишна.
Но нито разместването в програмата, нито нейният външен вид даваха на когото и да било право да я превръща в забавление.
Първата дължина
Маргарита чуваше залата приглушено.
Гласове.
Плясък.
Ехото на свирка.
После отново водата.
Познаваше този свят.
Тук не трябваше да прави дребни крачки, за да пази равновесие.
Не трябваше да следи дали подът е хлъзгав и дали има стол достатъчно близо.
Тук можеше да насочи цялото си внимание към следващото движение.
Вдишване.
Ръка напред.
Издишване.
Не мислеше за момичетата.
Поне се опитваше.
Думите им още бяха в нея.
„Да не счупиш нещо.“
„Няма да стигне и до средата.“
Бяха я заболяли.
Не беше станала недосегаема само защото е живяла дълго.
Просто на осемдесет вече знаеше, че понякога трябва да оставиш болката да дойде с теб, вместо да чакаш да изчезне, за да продължиш.
Стената се приближи.
Маргарита я докосна.
Първата дължина беше зад нея.
Едно място на трибуната
На последния ред седеше млада жена с тъмна коса.
Казваше се Елена.
Беше внучката на Маргарита.
Когато баба ѝ тръгна към басейна, Елена остана при чантите, както се бяха разбрали.
Не чу всички подигравки.
В залата имаше музика, говорител и твърде много гласове.
Видя смеха.
Видя как няколко момичета се обърнаха към баба ѝ.
После разбра достатъчно от жестовете им, за да усети как лицето ѝ пламва.
Понечи да слезе.
Но Маргарита вдигна глава към трибуните.
Намери я.
И съвсем леко поклати глава.
Не с молба да я остави сама.
А с онзи познат поглед:
„Изчакай. Аз съм тук.“
Сега Елена стискаше червената жилетка на баба си.
Под нея в чантата лежеше малък плик.
Маргарита беше настояла да го донесат.
— За след това — беше казала.
Защо беше дошла
Преди две години Маргарита претърпя тежко падане.
Последва операция.
После дълги месеци, през които дори кратката разходка до магазина изискваше подготовка.
Никой не ѝ беше обещавал, че всичко ще стане както преди.
Тя също не очакваше това.
Но загубата на самостоятелност я ядоса повече, отколкото признаваше.
Човекът, който някога държеше по четири групи деца на ден, сега трябваше да моли някого да премести тежка саксия.
Мъжът ѝ Борис я придружаваше на упражненията.
После я чакаше, без да я пита през пет минути дали е уморена.
Знаеше, че това я дразни.
Една вечер тя му каза:
— Страх ме е, че вече само ще ме пазите.
Той я погледна.
— Тогава ни казвай кога прекаляваме.
Няколко месеца по-късно Борис почина.
Неочаквано.
И Маргарита остана с бастуна до вратата, празния стол срещу себе си и чувството, че животът ѝ се свива прекалено бързо.
Обещанието, което не беше към него
Хората по-късно щяха да предполагат, че е плувала за покойния си съпруг.
Това звучеше красиво.
Но не беше цялата истина.
Маргарита не беше дала тържествена клетва до болнично легло.
Борис не ѝ беше оставил писмо със задача.
Решението дойде една обикновена сутрин, когато тя остана по нощница почти до обяд.
Не защото не можеше да се облече.
Защото не виждаше причина.
Тогава Елена я попита дали иска да отидат до басейна.
Само да погледат.
Маргарита отказа.
После се ядоса на внучката си.
После на себе си.
След седмица се съгласи.
Първия път влезе само за малко.
Втория път остана повече.
Започна да тренира постепенно, с помощ и с внимание към възможностите си.
Не всеки ден беше добър.
Но постепенно отново започна да приготвя чантата си от предната вечер.
Това беше първата истинска промяна.
Не разстоянието.
Очакването.
Петдесет метра
Маргарита докосна стената за втори път.
Половината дистанция.
Виктория вече беше далеч пред нея.
Младата плувкиня не знаеше какво става по трибуните.
Беше в собствения си ритъм.
Искаше да спечели серията.
Поглеждаше напред само колкото да следи стената.
Когато завърши, първата ѝ мисъл беше за времето.
После чу, че публиката не е замлъкнала.
Не гледаха към нея.
Част от хората бяха станали.
Останалите състезателки постепенно също финишираха.
Червената шапка още се движеше в четвърти коридор.
Виктория се хвана за ръба.
Първоначално изпита раздразнение.
После погледна към треньора си.
Никола не я гледаше.
На лицето му имаше изражение, което тя не беше виждала дори след медалите им.
И Виктория за първи път се зачуди коя всъщност е тази жена.
Последната дължина
Към края Маргарита се умори.
Това се виждаше.
Движенията ѝ станаха по-къси.
За няколко секунди премина към по-спокоен начин на плуване.
Не се опита да прикрие усилието.
Не беше дошла да излъже тялото си.
Беше дошла да направи нещо с него, доколкото може.
До басейна служител следеше внимателно.
Елена беше слязла до долните редове.
Никола вървеше покрай коридора, без да вика указания.
Маргарита не се нуждаеше от технически съвети от бившия си ученик.
Нуждаеше се да има място и време.
Залата постепенно притихна.
Не напълно.
В голям басейн винаги има звук.
Но подигравателният смях беше изчезнал.
Останаха водата и очакването.
Последните метри бяха най-бавни.
Ръката ѝ се протегна.
Докосна стената.
Маргарита остана така.
С пръсти върху ръба.
С наведена глава.
Беше завършила.
Не първа
Не беше спечелила общата серия.
Не беше счупила някакъв невъзможен рекорд.
На таблото имаше състезателки с много по-добри времена.
Това не намаляваше направеното.
Точно обратното.
Маргарита беше преплувала своите сто метра пред пълна зала, след дълго отсъствие от подобно събитие и след утро, в което непознати хора бяха решили, че знаят границите ѝ по-добре от нея.
Един човек започна да ръкопляска.
После втори.
Накрая шумът изпълни комплекса.
Маргарита вдигна глава.
За миг изглеждаше объркана.
После намери Елена.
Внучката ѝ плачеше.
Маргарита въздъхна и поклати глава, сякаш искаше да каже:
„Е, чак пък толкова.“
Но когато се усмихна, очите ѝ също бяха пълни.
Ръката до стъпалата
Никола я посрещна при излизането.
Не посегна веднага.
— Госпожо Стоянова, искате ли ръка?
Тя се обърна към него.
Загледа го.
Погледът ѝ премина по побелялата коса, лицето и мокрите обувки.
После го позна.
— Кольо?
Той се засмя.
Сълзите му развалиха опита да изглежда сдържан.
— Аз съм.
Маргарита го огледа отново.
— Още ли стъпваш с външната част на крака?
Той сведе поглед.
После и двамата се засмяха.
— Още.
Тя протегна ръка.
— Тогава стой здраво. Сега ще ми трябваш.
Той ѝ помогна да излезе.
Краката ѝ отново бяха несигурни.
Ръцете отново леко трепереха.
Водата не я беше направила по-млада.
И нямаше нужда.
Името по уредбата
Говорителят обяви края на серията.
После направи кратка пауза.
Никола беше помолил организаторите да уточнят една подробност.
Прозвуча името ѝ:
— Маргарита Стоянова, участничка в отворената програма, осемдесет години. Дългогодишен преподавател и треньор по плуване.
По трибуните премина ново раздвижване.
Някой се обърна към съседа си.
Една жена на първия ред се изправи и закри устата си.
И тя я беше познала.
Но Маргарита не слушаше внимателно.
Беше седнала на пейката.
Елена ѝ подаваше кърпата.
— Студено ли ти е?
— Малко.
— Вода?
— След минутка.
В този момент пред нея застана Виктория.
Още беше с мократа си шапка в ръка.
Не изглеждаше като момичето, което преди старта се беше смяло.
Но Маргарита помнеше гласа ѝ.
Извинението
— Госпожо Стоянова…
Маргарита я погледна.
Младата жена преглътна.
— Искам да ви се извиня.
Никола стоеше на няколко крачки.
Не я беше довел.
Не говореше вместо нея.
Виктория продължи:
— Държах се ужасно. Не знаех коя сте.
Маргарита бавно прибра кърпата около раменете си.
После каза:
— А ако не бях никоя позната?
Момичето застина.
— Не това имах предвид.
— Знам какво имаше предвид.
Възрастната жена не повиши глас.
Но думите ѝ стигнаха по-далеч от вик.
— Ако бях жена, която едва преплува десет метра, щеше ли да е по-редно да ми се смееш?
Виктория сведе очи.
— Не.
— Тогава не се извинявай заради биографията ми.
Настъпи тишина.
После младата плувкиня вдигна глава.
— Извинявам се заради това, което направих. Не трябваше да говоря така с вас. Нито с когото и да било.
Маргарита я погледа.
Накрая кимна.
— Това вече е друго.
Останалите
Двете момичета, които най-шумно бяха пригласяли на Виктория, също дойдоха.
Едната говореше бързо.
Опитваше се да обясни, че било шега.
Никола я прекъсна:
— Ако трябва да убеждаваш човека, когото си наранила, че е било смешно, спри с обяснението.
Тя млъкна.
После започна отначало.
По-кратко.
По-честно.
Маргарита прие извиненията, без да ги прегръща и без да казва, че нищо не е станало.
Нещо беше станало.
Не беше нужно да се преструват.
Елена седеше до нея и я държеше за лакътя.
По-късно призна, че ѝ се искало да каже много повече.
Маргарита я погледна.
— Аз също.
— Защо не го направи?
Възрастната жена сви рамене.
— Защото бях уморена. И защото не съм длъжна да изнеса цял урок, когато някой най-после реши да се държи прилично.
Елена се усмихна през сълзите.
Това звучеше точно като баба ѝ.
Съдията
Той я намери, след като вече се беше преоблякла.
Стоеше до вратата на малката стая за участниците.
Изглеждаше притеснен.
— Госпожо Стоянова, и аз ви дължа извинение.
Тя спря.
— За това, че ме попитахте дали имам нужда от помощ — не.
Той поклати глава.
— Не за това.
Обясни, че не е проверил информацията.
Че е направил заключение от вида ѝ.
Че е трябвало да се увери какво е уговорено, вместо пред всички да я убеждава да се откаже.
Маргарита го изслуша.
После каза:
— Да проверите дали всичко е наред е ваша работа. Да решавате вместо мен само защото съм стара — не е.
Той кимна.
— Разбирам.
Тя го погледна внимателно.
— Надявам се. Следващия път може да е човек, който ще ви повярва и ще си тръгне.
Това го накара да замълчи.
Може би именно тази възможност дотогава не беше обмислял.
Пликът
Когато най-после излязоха в коридора, Елена извади плика от чантата.
— Сега ли?
Маргарита го погледна.
После кимна.
Вътре имаше снимка.
Не медал.
Не удостоверение за старо постижение.
Снимка на Борис до басейн, с огромна хавлия през рамо и смешно сериозно изражение.
На гърба беше написал преди много години:
„За треньорката, която така и не ме научи да не пляскам с краката.“
Маргарита се засмя тихо.
Елена я беше виждала да плаче по тази снимка.
Не я беше виждала да се смее.
— Искаше да я донесеш заради него? — попита.
Баба ѝ прокара пръст по ръба.
— И заради него.
После вдигна очи.
— Но днес плувах за себе си.
Елена кимна.
Не се опита да направи отговора по-тържествен.
Прибра снимката внимателно.
Поканата
Никола ги настигна пред изхода.
Носеше забравената червена шапка.
Подаде я на Маргарита.
После попита дали би дошла някой ден на тренировка.
Само да поговори с групата.
Тя повдигна вежди.
— Да им разкажа колко трудно е било едно време?
Той се усмихна.
— Ако решите.
— Не обичам такива разговори.
Никола кимна.
— Тогава да гледате. Или да кажете какво мислите за работата ми.
Тя го изгледа.
— Сигурен ли си?
За първи път от началото на деня той се засмя съвсем спокойно.
— Не съвсем.
Маргарита помисли.
— Може. Но не ме обявявайте като почетен гост. И не ми слагайте стол в средата, да ме гледат всички.
— Добре.
— И аз ще си кажа, ако се уморя.
— Разбрах.
Тя прибра шапката.
— Тогава ще се чуем.
Следващата тренировка
Отиде две седмици по-късно.
Не защото трябваше да докаже, че е простила.
Просто ѝ беше интересно.
Виктория я посрещна до входа.
Не посегна към чантата.
Попита:
— Искате ли да я нося?
Маргарита я погледна.
— Днес — да. Тежи.
Момичето пое чантата.
Без излишни думи.
Тренировката започна.
Маргарита седна отстрани.
Гледаше.
Понякога се усмихваше.
Понякога присвиваше очи.
Никола няколко пъти се обърна към нея като ученик, който чака оценка.
Тя не каза нищо, докато не приключиха.
После го повика.
— Прекалено много говориш, когато са уморени.
Той въздъхна.
— Знаех си.
— И не гледаш достатъчно последния коридор.
Никола се обърна към водата.
Там тренираше момиче, което постоянно изоставаше.
Маргарита проследи погледа му.
— Не всички, които остават назад, имат нужда да им кажеш да побързат.
Другото момиче
Казваше се Деница.
Беше на осемнайсет.
Плуваше от по-малка, но едва наскоро се беше върнала след дълго прекъсване.
Когато излезе, изглеждаше ядосана.
Не на някого конкретно.
На себе си.
Маргарита познаваше това изражение.
— Тежък ден? — попита.
Момичето сви рамене.
— Всички са по-бързи.
— Днес?
Деница я погледна.
— Почти винаги.
Маргарита кимна.
Не каза веднага нещо ободряващо.
После попита:
— А ти по-добре ли плуваш, отколкото преди месец?
Момичето се замисли.
— Да.
— Тогава не си без работа.
Деница се усмихна леко.
Виктория стоеше наблизо.
Чу разговора.
Не се включи.
Но когато на следващото упражнение Деница остана последна, Виктория не завъртя очи.
Изчака я.
Това не беше голямо изкупление.
Беше една малка промяна.
Маргарита я забеляза.
Не я похвали пред всички.
Просто продължи да гледа.
Не стана друга за една нощ
Виктория не се превърна внезапно в най-търпеливия човек на света.
Понякога още беше рязка.
Още се ядосваше, когато губи.
Още мислеше прекалено много за времената.
Но споменът за Маргарита стоеше между импулса и думите ѝ.
Не винаги успяваше да я спре.
Все по-често успяваше.
Един следобед призна на Никола:
— Най-много ме е срам, че ако не беше плувала добре, сигурно щях да продължа да се смея.
Треньорът я погледна.
Не побърза да я успокои.
— Тогава помни точно това.
Тя кимна.
По-късно започна да помага при някои занимания за начинаещи.
Не по заповед на Маргарита.
Не за снимка.
Първия път беше нетърпелива.
Втория път малко по-малко.
Оказа се, че да умееш нещо и да помогнеш на друг да го научи са две различни задачи.
Тя имаше още много да учи.
Шумът след състезанието
Някой беше заснел част от плуването.
Клипът стигна до хора, които Маргарита не познаваше.
Започнаха обаждания.
Познати на познати искаха да я поздравят.
Други питаха дали е вярно, че е победила всички млади състезателки.
Това я раздразни.
— Не съм — каза тя на Елена. — Бях последна в серията.
— Знам.
— Тогава защо го пишат?
Внучката ѝ въздъхна.
— Защото така звучи по-невероятно.
Маргарита дълго гледа екрана.
После каза:
— Напиши, че съм преплувала сто метра. Това ми стига.
Елена го направи.
Публикува кратък текст с нейното съгласие.
Без измислен рекорд.
Без чудо.
Без обещание, че възрастта няма значение.
Възрастта имаше значение.
Здравето също.
Трудът — също.
Достойнството ѝ обаче не зависеше от секундите на таблото.
Обикновеният живот
След това Маргарита продължи да ходи на басейн.
Понякога два пъти седмично.
Понякога само веднъж.
Имаше дни, в които предпочиташе да остане вкъщи.
Имаше сутрини, в които коленете я боляха и се ядосваше, че трябва да промени плановете си.
Не беше победила старостта.
Не воюваше с нея.
Опитваше се да живее в тялото, което имаше сега, без да го наказва за това, че не е предишното.
Продължаваше да използва бастуна си.
Продължаваше да приема помощ.
Само че все по-рядко усещаше, че помощта я прави невидима.
Никола ѝ звънеше.
Елена идваше на вечеря.
Една съседка започна да я придружава на кратките разходки.
Не всичко се беше променило заради едно състезание.
Но нещо беше тръгнало отново.
И Маргарита вече не чакаше денят да свърши, още преди да е започнал.
Още един старт
Година по-късно организаторите отново подготвиха плувния празник.
Този път програмата беше по-ясна.
Нямаше изненадани съдии край коридорите.
Маргарита се записа.
Не за да повтори някаква легенда.
Просто искаше.
Елена я попита дали има цел за времето.
Тя помисли.
После поклати глава.
— Да завърша спокойно. После ще видим.
В деня на събитието Виктория я посрещна с папка в ръка.
Помагаше на участниците да намерят местата си.
Видя стария син бански под халата.
Видя червената шапка.
Този път се усмихна.
— Добро утро, госпожо Стоянова.
— Добро утро.
— Четвърти коридор е готов.
Маргарита я погледна.
— Пак ли четвърти?
Виктория леко се притесни.
После разбра, че жената се шегува.
И се засмя.
Не на нея.
С нея.
Финалът
Преди старта едно малко момче, дошло с майка си, застана до пейката.
Гледаше червената шапка в ръцете на Маргарита.
После попита:
— Бабо, ти бърза ли си?
Майка му веднага се смути.
— Извинете…
Маргарита поклати глава.
— Няма нищо.
Помисли за миг.
После отговори:
— По-бавна съм, отколкото бях.
Момчето прие това съвсем спокойно.
— А можеш ли да стигнеш до края?
Маргарита погледна водата.
На другия край светеха прозорците.
По повърхността минаваха тънки отражения.
Басейнът не изглеждаше по-къс от предишната година.
И тя не се чувстваше по-млада.
Но вече знаеше защо е тук.
— Ще опитам — каза.
Момчето кимна, сякаш това беше напълно достатъчен отговор.
— Аз ще гледам.
Маргарита се усмихна.
После стана.
Взе бастуна си и тръгна бавно към стъпалата.
Никой не я пришпори.
Никой не се засмя.
При парапета Виктория попита:
— Искате ли помощ?
Маргарита погледна протегнатата ръка.
Този ден имаше нужда от нея.
— Да, моето момиче. Благодаря.
Младата жена я придружи до водата и отстъпи.
Маргарита се хвана за стената.
Нагласи очилата си.
Изчака сигнала.
После се оттласна.
На трибуната едно дете започна да брои загребванията ѝ.
Елена седеше до него.
Никола следеше коридорите.
Виктория остана край стъпалата.
А Маргарита плуваше.
Не за да ги накара да се срамуват.
Не за да заслужи уважението им.
То никога не е трябвало да бъде награда за представянето ѝ.
Плуваше, защото още можеше.
Защото го искаше.
И защото между нея и другия край все още имаше място за движение.
