Работих като куче последните три години. Две смени, болни родители, кредити – не бях виждала море, освен на картичките в книжарницата. Когато най-накрая изплатих и последния лев на банката, си казах: „Край. Отивам“. Купих си билета, изключих всичко вкъщи и заминах с ясната мисъл, че една седмица не искам да чувам никого. Само аз, вълните и тишината .
Но съдбата обича да си прави шеги с нас. Още на втория ден, докато се печах и най-накрая усещах как напрежението изтича от мен, телефонът иззвъня. Непознат номер. Вдигнах, мислейки, че е нещо служебно, а отсреща – Киро. Приятелят на дъщеря ми. Онова леке, което не можеше да задържи работа повече от две седмици, защото „шефовете го дразнели“.
Новината ме удари като токов удар. Подписали. Тайно. Без да ми кажат, без тържество, без дори едно „мамо, омъжвам се“. Дъщеря ми, моята Цвети, която знаеше колко много държа на тези неща, мълчеше. А той… той говореше вместо нея. И тонът му не беше на влюбен младоженец, а на рекетьор.
– Цвети я е срам да ти каже, ама аз съм мъж и действам – заяви той важно, докато аз се давех в собствения си шок. – Трябват ни пари. Сега сме семейство, ти си длъжна да помагаш. Нали знаеш, бабите гледат внуците и плащат, родителите само се обичат.
Пред очите ми минаха всичките онези години, в които аз самата бях млада майка. Никой не ми е давал и стотинка. Никой не ми е купувал памперси. Сама си носех кръста, сама си гледах детето и никога не съм си помисляла да изнудвам родителите си. А този тук си беше направил сметката без кръчмаря.
– Чуй ме добре, Киро – казах му, докато треперех от яд на шезлонга. – Задължението на бабата е да обича внучето и да му носи шоколад в неделя. Отглеждането, наемът и памперсите са грижа на родителите. Ти си мъжът, ти си главата на семейството – оправяй се.
Отсреща настана тишина. После започнаха крясъците. Каква майка съм била, как съм щяла да оставя детето им на улицата, как той нямало да плаща за грешките на дъщеря ми. Тогава ми светна – той не обичаше Цвети. Той обичаше идеята, че има кой да го издържа. Бракът за него беше бизнес сделка, а аз трябваше да съм спонсорът.
Затворих му телефона и си поръчах още едно питие. Ръцете ми трепереха, но душата ми беше спокойна. Знаех, че ще боли. Знаех, че Цвети ще плаче. Но по-добре да поплаче сега, отколкото да храни този паразит цял живот.
Познах. Скандалът, който той ѝ вдигнал след моя отказ, ѝ отвори очите по-бързо от всяка моя дума. Щом разбра, че кранчето е спряно и че аз няма да плащам за образованието ѝ, докато той лежи на дивана, „голямата любов“ се изпари .
Изчезна точно седмица след като се роди малкият Марти. Просто си събра багажа и отиде да търси друга наивна душица. Беше тежко, не казвам не. Цвети плака много, аз помагах с каквото можах, но не и с пари за неговите прищевки.
Седем години минаха оттогава. Сега гледам дъщеря си и сърцето ми се пълни. Омъжи се за прекрасно момче, което работи, грижи се за тях и носи Марти на ръце. Малкият дори му вика „татко“. А Киро? Чух, че още звъни на бившите си тъщи да иска пари назаем. Някои хора просто не се променят, но пък ние си научихме урока.
