Вината е като плесен – разяжда те бавно отвътре, докато от теб не остане само куха черупка. Пет години играех ролята на скърбящия вдовец. Пет години приемах съболезнованията на съседите: „Горкият човек, колко обичаше жена си“.
Лъжа. Всичко беше една огромна, мазна лъжа.
В онази нощ, когато Зима (така я наричахме, заради леденосините ѝ очи) загина в катастрофата, ние не се бяхме „чули по телефона с любов“, както казах на полицията. Ние се карахме. Тя беше разбрала. Беше намерила съобщенията в телефона ми – мръсни, вулгарни доказателства за аферата ми с колежката.
Тя излезе от къщи бясна, плачеща, крещяща, че иска развод. Аз не я спрях. Оставих я да се качи в колата разстроена. Час по-късно ми звъннаха от болницата. Тя беше мъртва, а тайната ми – погребана с нея. Или поне така си мислех .
– Елица! – извиках, когато чух вратата да се отваря. Гласът ми беше дрезгав, непознат.
Дъщеря ми влезе в кухнята. Вече на 18, тя беше копие на майка си. Същите очи, същата стойка. Погледна розите, после мен. Лицето ѝ беше каменно. Нямаше изненада. Нямаше страх.
– Татко? Какво става? – попита тя, но гласът ѝ беше равен, без емоция.
– Розите… – заеквах аз, сочейки вазата. – Те бяха на гроба. Аз ги оставих там преди час! А бележката… това е почеркът на майка ти!
Тя се приближи бавно до масата. Взе бележката, прочете я и ме погледна право в очите. В този поглед видях нещо, което ме изплаши повече от призраци. Видях презрение.
– Знам – каза тя тихо.
– Какво знаеш? – попитах, а сърцето ми блъскаше в гърлото.
– Знам, че ти ги остави там. И знам, че аз ги донесох обратно.
Святът спря.
– Ти? Но… защо? И бележката…
– Аз я написах. Тренирах почерка ѝ с месеци – каза тя студено. – Исках да видя физиономията ти. Исках да видя как се гърчиш.
– Елица, какво говориш? – опитах се да играя обидения баща, но тя ме прекъсна с рязък жест.
– Спри! Не ме лъжи повече! Мама ми се обади онази вечер, преди да се качи в колата. Плачеше. Каза ми всичко. Каза ми за другата жена. Каза ми, че си я предал.
Свлякох се назад на стола, сякаш някой ме беше застрелял. Пет години. Пет години тя е знаела. Пет години е гледала как играя театър, как нося цветя, как се правя на светец.
– Защо мълча досега? – прошепнах.
– Защото бях дете. Защото ме беше страх. Но вече не съм – тя взе една роза от вазата и я стисна, докато бодлите не се забиха в дланта ѝ, но не пусна и капка кръв. – Исках днес, на петата годишнина, да свалим маските. Ти не си скърбящ съпруг, татко. Ти си причината тя да е в гроба.
Тя хвърли розата на масата и се обърна.
– Изнасям се. Не мога да дишам един въздух с теб.
Останах сам в кухнята. Розите ухаеха на смърт, а тишината в къщата вече не беше спокойна. Беше присъда .
