„МУЗИКАНТ? Ти луд ли си, бе, момче?“ – гласът на Кирил тресеше прозорците на панелката.
Това беше последният разговор, който проведохме със сина си преди три години. Любо тъкмо беше завършил гимназията в Пловдив. Искаше да пее, да свири на китара, да живее. Баща му искаше да учи право, да стане „човек“, да носи костюм и да изкарва пари.
— Няма да те храня, докато дрънкаш на тоя инструмент! — изрева тогава Кирил и посочи вратата. — Или записваш право, или се махаш!
Любо ме погледна с ония негови тъжни, кафяви очи. Чакаше да кажа нещо. Да защитя мечтата му. А аз… аз просто мълчах, стиснала престилката си, уплашена от гнева на баща му.
Любо си събра багажа за десет минути.
— Ще ви докажа, че грешите — каза той тихо на вратата. — И нямам нужда от парите ви.
Три години тишина. Три години, в които звънях на телефона му, а той даваше заети. Три години, в които Кирил забрани да се споменава името му вкъщи, макар че вечер го чувах да въздиша тежко в хола.
И тогава дойде онова обаждане.
— Госпожо Петрова? Обаждаме се от полицията в София…
Мотор. Хлъзгав път. Смърт на място.
Светът ми свърши в този миг. Кирил не пророни и сълза, само лицето му посивя като пепел. Отидохме в София, разпознахме го… или поне това, което беше останало от него. Погребахме го в родния Пловдив, защото Кирил настоя. „Да си е у дома“.
След погребението Кирил се затвори в себе си. Не стъпваше на гробището. „Не мога да го гледам в пръстта“, казваше и си сипваше ракия. Аз ходех всеки ден. Говорех му. Разказвах му как е минал денят, как баща му остарява, колко съжалявам, че не го спрях онази вечер.
И тогава започнаха да се появяват играчките.
Когато видях младата жена с бебето онзи ден, сърцето ми щеше да се пръсне. Приближих се до нея, краката ми бяха като от памук.
— Коя си ти? — попитах с прегракнал глас. — И защо… защо говориш на сина ми?
Жената се сепна и прегърна бебето по-силно, сякаш искаше да го защити от мен. Беше младо момиче, не повече от 20-годишно, с уморено лице и евтини дрехи.
— Аз съм Катя — прошепна тя. — А това е Ицко. Синът на Любо.
Причерня ми. Трябваше да се хвана за паметника, за да не падна.
— Син? Но Любо никога…
— Ние живеехме заедно в София — започна да разказва Катя, а сълзите ѝ капеха върху бузките на заспалото дете. — Любо работеше на две места, за да ни издържа. През деня беше сервитьор, вечер свиреше по баровете. Мечтаеше да стане известен, за да… за да се гордеете с него.
Седнахме на пейката до гроба. Катя ми разказа всичко. Как са се запознали, колко щастлив е бил, когато разбрал, че ще става баща. Написал песен за бебето. Точно когато нещата тръгнали нагоре и един продуцент го харесал, станала катастрофата.
— Аз бях в болницата тогава — хлипаше Катя. — Раждах Ицко. Получих усложнения, бях в безсъзнание дни наред. Когато се събудих… Любо вече го нямаше. Полицаите казаха, че родителите са прибрали тялото. Нямах пари да дойда до Пловдив за погребението. Едва събрах за билет за влака вчера, за да му покажа сина ни поне веднъж.
Гледах малкото момченце в ръцете ѝ. То отвори очи – същите топли, кафяви очи на моя Любо. Същата трапчинка на брадичката.
— Защо не ни се обади? — попитах аз, галейки ръчичката на внука си.
— Любо казваше, че баща му никога няма да му прости. Че ще го намрази още повече, ако разбере, че има
