Колената ми поддадоха и изпуснах тежката щайга с домати в калта, а синът ми просто премести стола си на сянка, за да не му преча на гледката.
– Ох, кръстът ме пресече! – изпъшка жена ми Мария и се хвана за кръста, докато се опитваше да вдигне разпилените зеленчуци. Ръцете ѝ трепереха от умора, а лицето ѝ беше сиво като земята.
Нашият Стефан дори не трепна. Седеше си на верандата, с крака качени на масата, и цъкаше нещо на телефона си. Беше дошъл за уикенда „да си почине“. От какво си почиваше, така и не разбрахме. Откакто жена му Галя го напусна миналия месец, той висеше при нас всеки уикенд. Галя беше златно момиче, но и на нея ѝ писна да слугува на мъж, който смята, че работата му е само да лежи на дивана.
– Мамо, като свършиш с доматите, сложи една баница, че огладнях от чистия въздух! – провикна се той, без да си вдига главата от екрана. – И виж там, ако има от домашната ракия на татко, сипи едно, че ми пресъхна гърлото.
Причерня ми. Цял ден с Мария не бяхме седнали. Тя готвеше от пет сутринта – мекици, боб, пълнени чушки, сега и баница искаше. Аз поправях оградата, която бурята събори, копаехме картофите, беряхме, за да има какво да му сложим в багажника на тръгване. А той не си беше измил дори чинията от закуска.
– Сине, ела поне чувала с картофите да вкараш в мазето, че на баща ти му се обади дископатията – помоли го плахо Мария.
– Е, мамо, нали знаеш, че ме боли рамото от климатика в офиса. Пък и съм уморен, цяла седмица блъскам умствен труд. Татко е свикнал на физическо, нека той – отвърна нагло Стефан и се протегна.
Стиснах зъби, за да не изрева. Взех чувала и го помъкнах, а ставите ми пукаха на всяка крачка.
Вечерта на масата чашата преля. Стефан се нахрани като невиждал, избърса си мазната уста с ръкава и се оригна гръмко. После бутна празната чиния към майка си, сякаш беше сервитьорка.
– Айде, стягайте ми саковете, че стана късно. Искам и от лютеницата, и две кори яйца, и млякото. И ако може, заколете оная кокошка, дето куца, да не ходя празен. Галя като я няма, няма кой да ми готви, поне вие да помагате.
Погледнах напуканите, подути ръце на Мария, която едва държеше вилицата от умора. Погледнах наглото, зачервено лице на сина ми, който чакаше обслужване като в ол-инклузив хотел. И тогава нещо в мен се счупи. С трясък, по-силен от гръм.
Изправих се бавно, взех празната му чиния и вместо да я занеса в мивката, я засилих към стената над главата му. Парчетата се разхвърчаха из цялата кухня. Стефан подскочи и пребледня.
– Какво правиш бе, татко?! Луд ли си?!
– Какво правя ли? – гласът ми беше тих, но толкова страшен, че дори той млъкна. – Приключвам обслужването. Ставай!
– Как така ставай? Още не съм си взел багажа…
– Няма багаж! – изревах така, че прозорците задрънчаха. – Няма яйца, няма лютеница, няма кокошки! Взимай си телефона и се махай от къщата ми!
– Ама татко, късно е, гладен съм… – опита се да мрънка той, гледайки ме с невярващи очи.
– Гладен ще си! Докато не се научиш, че майка ти не ти е робиня, а аз не съм ти муле! Марш навън! И да не си стъпил тук, докато не се научиш да казваш „благодаря“ и „помогни“!
Стефан ме погледна, видя, че държа тежкия столове и не се шегувам. Грална си якето и изхвърча навън като тапа. Чухме само как гумите на колата извириха на чакъл.
Мария се разплака тихо на стола. Отидох и я прегърнах.
– Тежко ми е, Иване – прошепна тя. – Син ни е.
– Син ни е, Марийке – казах ѝ аз и целунах посивелите ѝ коси. – Но по-добре да му липсваме, отколкото да ни погребе от мъка и умора.
Оттогава мина месец. Стефан не се е обаждал. Мария страда, но аз знам едно – понякога, за да направиш човек от някого, трябва първо да го изгониш от рая, който не е заслужил.
