Калта от пресния гроб още беше под ноктите ми, когато старата жена ме сграбчи за китката с ледената си ръка.
— Не плачи за нея, синко! — изсъска тя, а дъхът ѝ миришеше на тамян и евтини цигари. — Сълзите ти са бисери, хвърлени на свинете.
Дръпнах се рязко, готов да я ударя. Как смееше?! Току-що бях погребал Мария – жената, която обичах повече от живота си. Моята Мария, която си отиде толкова нелепо, внезапно…
— Махай се, вещице! — изревах, а гласът ми се пречупи. — Не говори така за нея! Тя беше ангел!
Старицата се изсмя. Зловещ, дрезгав смях, който накара космите по врата ми да настръхнат.
— Ангел ли? Ангелите не крият отрова в буркана със захар. Прибери се, глупако. И провери дъното на старата ракла в спалнята. Онази, която беше заключена с ключ, който само тя носеше.
Исках да ѝ изкрещя още нещо, но тя се стопи в мъглата между паметниците толкова бързо, колкото се и появи.
Прибрах се треперещ. Не от студ, а от ярост. Как смееше тази луда да петни паметта на жена ми? Влязох в спалнята, готов да разбия раклата само за да докажа, че вътре няма нищо, освен старите ѝ плетки.
Грабнах козия крак от кутията с инструменти. Металът изскърца грозно, дървото се разцепи. Капакът отхвръкна.
Вътре нямаше плетки.
Имаше купчина рецепти за силни успокоителни… на мое име, които никога не бях пил. И един тефтер.
Отворих го на последната страница. Датата беше от деня преди смъртта ѝ.
„Дозата вече е двойна, но дъртото куче още мърда. Трябва да побързам, Любо не иска да чака повече за парите от застраховката…“
Светът ми спря. Любо? Моят брат?
Краката ми се подкосиха и се свлякох на пода, стиснал тефтера до побелелите си кокалчета. Прочетох го пак. И пак. Всяка дума беше пирон в ковчега на любовта ми.
Мария не беше починала от „внезапен тромб“, както казаха лекарите. Или поне това не беше цялата истина. Съдбата – или онази гадателка – я беше прибрала точно преди тя да успее да ме довърши.
Прелиствах страниците назад. Месеци наред. Планове. Схеми. Подробни описания как ми е слагала „лекарства“ в супата, за да съм вечно уморен, вечно сънлив. Аз си мислех, че е от старостта, че се разболявам… А тя ме е убивала бавно, лъжица по лъжица, докато ми се усмихваше в очите.
И Любо. Брат ми. Човекът, който на погребението ме държа за рамото и плака най-силно.
В този момент телефонът иззвъня. Беше той.
— Митко, брат, как си? Искаш ли да мина да ти донеса нещо за ядене? Да не си сам…
Гласът му звучеше толкова загрижено. Толкова фалшиво.
Избърсах сълзите си. Странно, но болката беше изчезнала. На нейно място имаше само ледена, кристална яснoта.
— Ела, братко — казах тихо. — Ела. Имам да те черпя. За новия живот.
Затворих телефона. Извадих бутилката ракия, която пазех за специални поводи. Сложих две чаши. В неговата пуснах съдържанието на едно от онези пликчета, които намерих в раклата. Не всичко. Само малко. Колкото да разбере какво е да ти се вие свят, докато някой те лъже в очите.
Когато Любо дойде, аз вече бях друг човек. Скърбящият съпруг беше умрял заедно с Мария.
— За нея! — вдигна тост той, гледайки ме с онези предателски очи.
— За истината — отвърнах аз и го гледах право в зениците, докато той отпиваше.
Не го убих. Не съм като тях. Но когато започна да се поти и да заваля думите, му хвърлих тефтера в скута.
— Чети — казах. — И се моли на Господ, защото аз няма да ти простя.
Изгоних го, докато пълзеше и повръщаше в антрето. Повече не го видях.
Днес съм сам, но жив. Ходя на гроба на Мария веднъж годишно. Не за да нося цветя. А за да благодаря на онази старица, че ми отвори очите, преди да ме затворят в сандък.
