Чашата с шампанско се пръсна в ръката ми, а не бях усетила колко силно я стискам, докато не видях кръвта да се процежда между пръстите ми върху бялата покривка.
— И сега… подаръкът от мама! — провикна се диджеят, а синът ми Иван и новата му жена, Силвия, се усмихнаха толкова широко, че чак ми се догади. Те вече бяха разчистили стаята ми в апартамента. Бяха сигури, че в плика има ключ. Ключът за моя апартамент, за който бях работила 30 години на две места.
Всички притихнаха. Силвия вече посягаше с направените си нокти към микрофона, готова да благодари за „жертвата“.
— Няма ключ — гласът ми прозвуча толкова спокойно, че сама се уплаших. — В плика има разписка.
— Каква разписка, мамо? — усмивката на Иван замръзна като гипс.
— Разписка за продажбата на апартамента, скъпи. Парите са преведени в сметка, до която имам достъп само аз. А вие… вие имате здрави ръце и крака. Ще се оправите.
В залата стана толкова тихо, че се чу как леля му Гинка си глътна маслината. Силвия изпищя – не изплака, а изпищя като ранено животно:
— Ти си луда! Ти си егоист! Ние вече поръчахме мебелите!
Гледах ги. Гледах сина си, когото бях носила на ръце, докато кръстът ми се скърши. Гледах жената, която вчера чух да казва по телефона: „Само да вземем нотариалния акт, и дъртата заминава на село при кокошките“.
— Луда съм била до днес — казах и хвърлих плика в краката им. — От днес съм просто свободна.
Обърнах се и тръгнах към изхода, а зад гърба ми настана ад.
Сватбата продължи, но без мен. Доколкото разбрах, е приключила бързо – Силвия получила истеричен припадък, а Иван се напил и се сбил с братовчед си, който се осмелил да се засмее.
Аз се прибрах в хотелската стая, която си бях наела още предния ден. Седнах на балкона, запалих цигара (първата от десет години) и погледнах града.
Всичко започна месец преди сватбата. Бях се върнала по-рано от работа и ги чух. Бяха в кухнята, пиеха кафе от моите чаши и чертаеха планове.
— Като прехвърли апартамента на сватбата, веднага сменяме бравите — обясняваше Силвия. — Ще ѝ кажем, че е за ремонт, и ще я пратим на вилата за малко. После… кой я знае, може и да остане там. Тя е свикнала на мизерия.
— Ами ако не иска? — попита Иван. Гласът му не беше възмутен. Беше просто… безразличен.
— Ще иска. Къде ще ходи? Ти си ѝ син, длъжна ти е.
Тогава не влязох. Излязох тихо, отидох в парка и плаках два часа. После избърсах сълзите и отидох при брокер.
Продадох всичко. Апартамента, вилата (която уж беше за заточението ми), дори гаража. Купувачът беше човек на място, плати веднага, като се разбрахме да освободя жилището в деня след сватбата.
Сега телефонът ми звъни непрекъснато. „Мамо, моля те“, „Мамо, как можа“, „Свекървище гадно“. Блокирах ги всичките.
Утре заминавам. Не на село при кокошките, както планираха те. Заминавам за Гърция. Винаги съм искала да видя морето през октомври. Имам пари за поне десет години живот като царица. А те? Те имат любовта си… и кредит за мебели, които няма къде да сложат.
Не се чувствам виновна. Майка съм, но не съм жертвено агне. Дадох му живот, образование и покрив 25 години. Повече не дължа нищо.
