Не ми беше останало много от брака с Тошо — една фамилия на личната карта и една „подарена“ къща с двор в едно добруджанско село. Подарена, ама така: подписахме развода, той ми метна ключовете и се ухили: „На ти селото, гледай си животните, аз съм за града.“
Само че животните не бяха мои. Бяха на свекърва ми — леля Елена, която се държеше все едно аз съм ѝ длъжна, задето още дишам. А най-скъпа ѝ беше Сивушка — бременната свиня, за която се хвалеше пред комшийките като за внуче.
Сивушка трябваше да опраси всеки момент. Аз не съм ветеринар, ама и прост човек знае — тия работи се броят по дни, по апетит, по това как животното се върти неспокойно. Бременността при свинете е около 114–115 дни и при нас срокът си идваше точно.
Вечерта преди опрасването леля Елена дойде „да нагледа“. Влезе в двора без да почука, огледа кочината, огледа мен — и каза едно изречение, дето ми остана като трън:
„Гледай да не ми я умориш, че тогава ще си платиш.“
На следващата сутрин Сивушка беше като попарена. Лежеше, очите ѝ бяха влажни и мътни, а кожата ѝ гореше. Опитах се да я вдигна — не можа. Като я пипнах зад ухото, разбрах, че не е „малко температура“, а нещо страшно.
Звъннах на местния ветеринар — доктор Колев. Човекът каза, че идва, ама следобед, защото имал още два случая. А при нас вече започваше раждането.
И тогава почна кошмарът: прасенца излизаха едно след друго и повечето не мърдаха. Аз стоях на колене в сламата, ръцете ми трепереха, а в главата ми бучеше едно — „някой я е отровил“.
Докато чистех, видях бутилката. Не я бях слагала аз. На етикета — изтрито почти всичко, но миризмата беше достатъчна: кисела, остра, химия. До нея — купичката за вода на Сивушка.
Тогава разбрах и другото: леля Елена не беше дошла да „нагледа“. Беше дошла да довърши.
Заключих плевнята отвън и се обадих на съседа — Иво, момче от улицата, дето работеше охрана и имаше навик да снима всичко „за всеки случай“. Казах му да дойде веднага.
После — на доктор Колев. Не го молих. Изръмжах му в телефона: „Ако не дойдеш до 30 минути, ще те разнасят по селото, че остави животно да умре.“ След десет минути колата му вдигаше прах пред портата.
Колев влезе, погледна Сивушка, помръдна бутилката с ръкавица и лицето му се стегна.
„Това не е случайно…“ — каза тихо. — „Ще се борим, ама някой е пипал водата.“
В този момент зад оградата се чу гласът на леля Елена:
„Марийке! Отвори, да видя как е Сивушка!“
Иво вече беше тук. Стоеше на двора, телефонът му беше насочен към портата. Аз отворих само колкото да я видя.
„Не влизаш.“ — казах. — „Докторът работи.“
Тя се усмихна накриво:
„Е, то ако е умряла, да не я хвърлиш тайно някъде…“
И това „тайно“ ми запали бушона. Излязох до портата и вдигнах бутилката, в торбичка, пред очите ѝ.
„Ей това ли донесе вчера?“
За миг ѝ падна лицето. После се съвзе и почна да вика:
„Ти ме набеждаваш! Ти ще ме изкараш убиец!“
Иво не каза нищо. Само приближи камерата.
Доктор Колев излезе след малко и заяви на глас, така че да се чуе:
„Има подозрение за отравяне. Ще подам сигнал. И ако някой тук е пипал водата — по-добре да си признае, преди да стане по-лошо.“
Леля Елена почна да се кръсти, да плюе в пазвата си, да се прави на жертва. Само че имаше един проблем — тя не знаеше, че миналата седмица смених старата крушка над двора с камера-лампа, която Иво ми беше сложил „подарък“. И че записва.
След час дойдоха полицаи. Не като по филмите — без сирени, без геройства. Двама уморени мъже, дето първо питаха „има ли смисъл“, после видяха бутилката, записа от камерата и млъкнаха.
На записа се виждаше ясно: леля Елена влизаше в двора вечерта, когато аз бях при магазина, минаваше покрай кочината и се навеждаше точно до купичката. После се оглеждаше като крадец.
Тошо се появи към вечерта, задъхан, с физиономия „какво сте направили пак“. Опита се да играе силен:
„Стига сте се излагали, майка ми не би…“
Полицаят му пусна видеото. Тошо пребледня. А леля Елена започна да хълца театрално:
„Аз само исках… само исках да я приспя, да не се мъчи…“
„Ти я трови, за да ме изкараш виновна.“ — казах му аз, гледайки го право в очите. — „После щеше да кажеш, че съм ти съсипала имота, и да си го върнеш. Нали?“
Тошо отвори уста и я затвори. За първи път в живота си нямаше реплика.
Сивушка оцеля. Не всички прасенца — но няколко се спасиха, и това беше достатъчно да ми върне въздуха. Доктор Колев идваше още два дни, Иво помагаше, а аз не се отделях от кочината.
После започна истинската развръзка — не в кочината, а в съда. С видеото и протокола от ветеринаря нещата тръгнаха бързо: образува се преписка, а аз подадох иск заради тормоза и опита да ме натопят. Междувременно извадих и последния си коз — документите за къщата, които Тошо беше „забравил“ да ми прехвърли докрай. С адвокат всичко си дойде на мястото.
Леля Елена вече не влизаше в двора ми като господар. Когато я срещах в селото, гледаше земята. Тошо пък разбра по трудния начин, че като цял живот си мислиш, че другите са ти длъжни, накрая оставаш сам — и без майка-генерал, и без жена, която да поема ударите вместо теб.
А Сивушка? Тя си лежеше на сламата, тежка, жива, с прасенцата до корема — и всеки път като я чуех да грухти спокойно, ми ставаше ясно едно: понякога кармата не идва с гръм. Идва с бутилка, камера и една жена, която най-после отказва да мълчи.
