Апаратът за следене на пулса изпищя толкова силно, че чашата с кафе се изплъзна от ръцете ми и се разби в плочките.
Баща ми лежеше в кома от три седмици след инсулта. Лекарите казваха, че шансовете му намаляват с всеки изминал ден. Аз прекарвах всяка свободна минута до леглото му – четях му вестници, пускал му радио, говорех му за внуците.
Жена ми Надя идваше с мен почти всеки ден. Стоеше до мен, стискаше ръката ми и повтаряше колко съжалява. „Горкият ти баща, горкият ти.“
Само че забелязах, че постоянно излиза навън. „Да се обадя на мама“, „Трябва да проверя нещо за работа“, „Ще взема кафе“. По трийсет-четирийсет минути всеки път. Не обръщах внимание – човек има нужда от въздух в болница.
Тази сутрин влязох в стаята и видях, че очите на баща ми са отворени.
Сърцето ми спря за секунда. После изкрещях за сестрите и се хвърлих към него. Плачех, смеех се, прегръщах Надя, благодарях на Бог.
Баща ми ме гледаше странно. Не радостно. Не объркано. Гледаше ме така, сякаш трябва да ми каже, че някой е умрял.
– Синко – изхриптя той. – Ела по-близо.
Наведох се над леглото. Надя стоеше зад мен.
– Три седмици лежах тук – каза той бавно. – Не можех да мръдна. Не можех да говоря. Но чувах. Чувах всичко.
Усетих как Надя зад мен се вцепени.
– Жена ти – продължи баща ми – всеки ден излизаше в коридора. Точно пред вратата. И говореше по телефона с някой си Красимир. Чувах всичко, синко. Всичко.
Обърнах се към Надя. Лицето ѝ беше бяло като чаршафите на болничното легло.
– Тя му казваше, че скоро ще бъдат заедно – продължи баща ми. – Че като се махне старият, ти щял да се съсипеш и тя щяла да „го подкрепи морално“ още няколко месеца, а после да си тръгне. С парите.
– Това не е вярно! – изкрещя Надя. – Той е объркан от комата!
Но аз я познавах от петнайсет години. И знаех как изглежда, когато лъже.
Излязох от стаята без да кажа дума. Тя тичаше след мен, хващаше ме за ръката, молеше ме да я изслушам.
В колата извадих телефона си и набрах адвоката. Още преди да се прибера вкъщи, вече бях пуснал документите за развод. Сметките бяха блокирани. Достъпът ѝ до общата карта – прекратен.
Когато се прибрах, тя вече седеше на стълбите пред блока. Не можеше да влезе – бях сменил бравата преди два дни. Предвидлив съм – баща ми не ме е учил на глупости.
Защото има нещо, което Надя не знаеше.
Преди две седмици забелязах странни тегления от сметката ни. Суми, които не можех да обясня. Наех частен детектив. Той ми даде снимки, записи, дати.
Знаех за Красимир. Знаех за плановете ѝ. Просто чаках момента.
А баща ми ми го поднесе на сребърен поднос – пред нея, пред сестрите, пред всички.
– Защо не ми каза? – изхленчи тя, когато минах покрай нея с куфара ѝ.
– Защото исках да видя колко ниско можеш да паднеш – отговорих. – Поздрави Красимир от мен. И му кажи да провери кредитната ти история – вече не е същата.
Баща ми се възстанови напълно след два месеца. Живее при мен сега. Всяка сутрин пием кафе заедно и той ми разказва какво друго е чул в онази болнична стая.
Надя и Красимир се разделиха след три месеца. Явно без парите ми той не бил толкова влюбен.
