Торбата с домашни пиперки се изхлузи от пръстите ми и тупна тежко на теракота, но никой не чу, защото телевизорът в хола гърмеше. Влязох без да звъня – нали имам ключ за жилището, което купихме с баща ѝ. Очаквах да заваря дъщеря си да си почива, защото по телефона звучеше отпаднала. Вместо това, гледката ме накара да онемея.
В хола беше топло, климатикът бичеше на 30 градуса. Зет ми Стоян и майка му Бонка се бяха разположили на дивана, а пред тях димеше печено пиле. Смееха се с пълно гърло на някакво шоу.
– Още хляб донеси, ма! – провикна се Стоян, без дори да се обърне.
Погледнах към кухнята. Вратата към терасата беше широко отворена, а вътре беше кучешки студ. Дъщеря ми, моето Ели, стоеше права до мивката с подпухнали очи. Търкаше някаква мазна тава със студена вода, а раменете ѝ се тресяха от треска. Беше по домашна тениска, посиняла от студ, докато онези двамата се тъпчеха в топлата стая.
– Ели? – гласът ми излезе като хриптене.
Тя подскочи и изпусна тавата. Стоян се обърна, сдъвквайки залъка си, а Бонка само цъкна с език:
– А, сватята дошла. Е, виждаш я твоята, мързелива е, та трябва да я стягаме. Болна била, лигавщини… Жената трябва да слугува, не да лежи!
Причерня ми. Кръвта нахлу в главата ми с такава сила, че ушите ми писнаха. Не се разплаках. Не се развиках. Просто се наведох, взех ключовете си от земята и заключих външната врата отвътре. След това пуснах ключа в джоба си и се усмихнах. Усмивката ми сигурно беше страшна, защото Бонка спря да дъвче.
– Прави сте – казах тихо. – Мързеливите не трябва да ядат.
Влязох в кухнята, сграбчих Ели за ледената ръка и я издърпах в коридора. Тя гореше. Имаше поне 39 градуса температура. Наметнах ѝ палтото си.
– Какво правиш, ма? Кой ще мие чиниите? – скочи Стоян, зачервен от виното.
– Никой – отвърнах ледено. – В този апартамент чинии няма да се мият повече. Поне не от вас.
Извадих телефона си и набрах номера на съпруга ми, който е адвокат, но в свободното си време има доста буен нрав, когато става дума за дъщеря му.
– Жоро, идвай с момчетата. И нотариуса води. Имаме квартиранти за гонене.
Стоян пребледня. Той много добре знаеше, че апартаментът е на мое име. Бяхме им го дали да живеят, докато си стъпят на краката, но те явно се бяха качили на главата ни.
– Ама чакай, свате… ние така, възпитателно само… – започна да пелтечи Бонка, ставайки от дивана.
– Вън! – изревах така, че прозорците иззвънтяха. – Имате десет минути да си съберете парцалите. Ако видя и една липсваща вилица, ще ви съдя до дупка!
Ели плачеше тихо, облегната на рамото ми.
– Мамо, те ми взеха телефона… не ми даваха да ти се обадя…
В този момент Стоян се опита да мине покрай мен, за да се измъкне, но аз го блъснах обратно в хола.
– Не си чул. Десет минути. И пилето остава тук. Не сте го заслужили.
След половин час апартаментът беше празен откъм паразити. Жоро смени ключалката още същата вечер. Ели се възстанови след седмица на антибиотици и домашни супи, но най-голямото оздравяване беше, че се отърва от този „тумор“ в живота си. А Стоян и майка му? Чух, че живеят под наем в една влажна гарсониера и се карат кой да мие чиниите.
