Химикалката щракна в ръката ми, а мастилото остави черна черта върху първия лист — ръката ми трепереше. Мария не беше спала от четири дни, откакто се роди Иванчо, и сега единственото, за което мислеше, беше да си го прибере вкъщи жив и здрав.
Димитър стоеше до прозореца с букета, който изглеждаше като чужд предмет в тази стая. Усмихваше се, ама не с очите. Всяка негова дума беше „айде, давай“, „подписвай“, „няма време“.
— Какво толкова има? — прошепна Мария, повече на себе си, докато наместваше одеялцето на бебето.
— Има изписване, Мария. Има ред. Подпис и тръгваме — отсече той, и пръстите му започнаха да тропат по папката.
Точно тогава влезе акушерката — не младата, която я гледаше нощем, а една възрастна жена с набраздено лице и очи, които са виждали повече, отколкото някой иска да си признае. Казваше се леля Гинка. Говореше малко, но като каже нещо, се чуваше.
Тя прегледа бебето внимателно, по-дълго от нормалното. Погледът ѝ се задържа върху листовете в папката и върху ръцете на Димитър.
— Оставете ни за минута — каза леля Гинка тихо.
— Няма нужда, всичко е наред — изпревари я Димитър.
— Оставете ни. — този път не звучеше като молба.
Димитър излезе, уж да вземе кафе. Вратата се затвори, а в стаята остана едно особено напрежение, като преди гръм.
Леля Гинка се приближи и сложи длан върху китката на Мария. Пръстите ѝ бяха сухи и силни.
— Не подписвай нищо. — каза тя така, сякаш ако Мария подпише, някой ще умре. — Ела с мен. Трябва да го видиш сама.
Мария се изправи с Иванчо на ръце и я последва. Коридорът беше дълъг, шумен, с лющеща се боя по стените. Някъде пищеше бебе, някъде се караха две жени, а от прозореца се виждаше панелният блок срещу родилното, с пране като знамена.
Влязоха в малко помощно помещение. Лампата примигна. Миришеше на спирт и стар картон. Леля Гинка заключи вратата и издърпа метално чекмедже под бюрото.
— Гледай. И не ми припадай. — прошепна тя.
Вътре имаше папка. Дебела, с печати, подредени листове, копия от лични карти, дати, подписи. На първата страница: „Мария Д.“, нейното ЕГН, нейният адрес.
Мария усети как ѝ изстива гърбът.
— Това… не е мое. — каза тя и гласът ѝ се пречупи. — Аз нищо не съм…
— Не си. Още. — прекъсна я леля Гинка. — Затова те дръпнах.
Тя прелисти.
„Декларация за отказ от родителски права — готова за подпис.“
„Съгласие за настаняване на новородено — готово за подпис.“
И едно листче най-отдолу, което изглеждаше като вътрешна бележка: „Да се подпише преди изписване. Да не се вдига шум.“
На Мария ѝ причерня.
— Кой го е направил това? — изсъска тя. — Кой ще пипа детето ми?
Леля Гинка не отговори веднага. Само погледна към вратата, все едно чу стъпки, които другите не чуват.
И точно тогава дръжката се завъртя. Вратата се отвори рязко, без почукване.
Димитър.
Стоеше на прага, вече без букет. Без игра.
— Какво правите тук? — попита спокойно, прекалено спокойно.
Мария притисна Иванчо към гърдите си, сякаш с тялото си можеше да го скрие.
— Какво е това, Димитре? — изръмжа тя. — Защо има документи с моето име? Защо пише „отказ“?
Той въздъхна като човек, на когото му омръзва да обяснява очевидното.
— Защото така трябва. — каза и направи крачка напред. — Не си мисли, че ще го гледаме в тая мизерия. Аз имам план.
— План?! — Мария почти извика, а бебето се размърда и изскимтя.
— Аз… — Димитър се спря за миг, после продължи. — Аз дължа пари. Големи. И нямаме изход. Хората, на които дължа, не чакат. Едни други хора чакат обаче… за бебе. Плащат. Всичко е уредено. Оставаше само ти да подпишеш и да си тръгнем, все едно нищо.
Мария го гледаше и не можеше да познае човека срещу себе си.
— Ти ме продаде. — каза тя тихо. — Не… Ти продаде него.
Димитър се изсмя кратко, нервно.
— Не драматизирай. На детето ще му е по-добре. Богати хора, чужбина, бъдеще. А ти… ти си добра майка, ама добра майка не плаща лихви.
Леля Гинка се изправи между тях, като стена.
— Вън. — каза тя. — Излизай веднага.
— Не ми се прави на героиня, бабо. — изплю Димитър и протегна ръка към папката. — Дай ми документите.
Мария се дръпна назад, сърцето ѝ биеше в ушите. Иванчо се разплака с онзи тънък, отчаян плач, който кара възрастните да полудяват.
И тогава леля Гинка направи нещо, което Мария не беше забелязала досега: с коляно натисна малък бутон под бюрото. Като от стар филм. Само че това не беше филм.
— Работя тук трийсет години. — каза акушерката през зъби. — И ако мислиш, че ще изнесеш бебе като пакет, много си се объркал.
Димитър се хвърли напред, но леля Гинка го блъсна с лакът в гърдите, а Мария се притисна в ъгъла, стиснала детето така, че я заболяха ръцете.
След минути вратата се отвори отново — този път не от Димитър. Влязоха двама охранители и дежурен полицай, повикан през паник системата на отделението. Леля Гинка хвърли папката на бюрото пред тях.
— Тоя човек се опитва да принуди родилката да подпише отказ. Има документи, подготвени предварително. Проверете му телефона. — каза тя и не мигна.
Димитър се опита да се направи на обиден съпруг, на жертва, но когато извадиха телефона му и намериха разговорите, лицето му се разпадна. Започна да вика, после да заплашва, после да моли. Като всички, когато ги хванат.
Мария не каза много. Само стоеше и дишаше, и броеше в ума си: едно… две… три… докато Иванчо постепенно утихна върху рамото ѝ.
Същия ден Димитър го изведоха с белезници. А после започнаха разпити, проверки, скандали. Излезе, че не е действал сам — някой беше подготвял документите, някой беше затварял очи, някой беше „помагал срещу услуга“.
Месец по-късно Мария излезе от родилното не като жена, която „взима документи“, а като майка, която си прибира детето, без да ѝ треперят коленете. До нея вървеше брат ѝ, а зад тях — леля Гинка, с работна престилка и уморени очи.
— Благодаря ти. — каза Мария, и този път не се разплака.
— Не ми благодари. — отвърна акушерката. — Гледай си детето. И запомни: никога не подписвай, ако някой те бърза.
Димитър получи обвинение за опит за трафик и документна измама, а част от хората, които му „помагаха“, също ги повлякоха проверки. Мария остана с детето си, при родителите си, докато стъпи на крака — не защото животът стана лесен, а защото този път някой беше натиснал правилния бутон навреме.
