Шамарът ме завъртя настрани и устната ми се спука върху възглавницата. Вкус на желязо, после — писъкът на Лъчо от кошчето.
Свекърва ми вече бъркаше с ръце към него, а лицето ѝ беше като на някой, който взима това, което му се полага.
— Ти си само инкубатор! — крещеше тя. — Карина плаче пет години! Ти раждаш две наведнъж като заек и смяташ да ги задържиш?!
Бях след спешно секцио. Четири дни. Разрезът пулсираше, сякаш някой ми забиваше нож при всяко движение. До мен в две болнични кошчета спяха близнаците — Лъчезар и Лора. Четиридневни. Нямаха представа какво става.
Стаята беше хубава — частна болница в София, с голям прозорец и меки чаршафи. По масата имаше букети — от колеги, от секретарката ми, от хора, чиито имена свекърва ми никога не беше чувала. Бях помолила да махнат картичките преди посещенията. Не исках въпроси.
За семейството на Мартин аз бях „фрийлансърката“. Жената по анцуг, която цял ден стои вкъщи с лаптопа и „консултира някакви неща“. Мързелива. Безполезна. Златотърсачка.
Мартин знаеше истината, но не я защитаваше. За него беше по-лесно да мълчи, отколкото да обяснява на майка си защо жена му изкарва три пъти повече от него и защо не може да говори за работата си.
Аз съм съдия Елена Тодорова. Една от най-младите в окръжния съд. Запазих моминското си име в професията и скрих длъжността от роднините на Мартин — точно за да избегна този тип драма.
Само че драмата дойде сама.
Свекърва ми — баба Цветана, както настояваше да я наричат — нахлу без да почука. Мирис на нафталин и скъп парфюм. Огледа стаята с присвити очи.
— Частна стая? — изсмя се високо. — Коя се мислиш? Синът ми се къса от работа, а ти харчиш парите му за копринени възглавници?
— Застраховката покрива всичко — казах тихо. — Мартин не е платил нищо.
— Каква застраховка? — изсъска тя. — Безработните нямат застраховка. Стига лъжи.
Тя хвърли чантата си на дивана и извади дебела папка.
— Слушай внимателно — каза и тръшна листовете на нощното шкафче. — Това е отказ от родителски права. Съседът ми го подготви, нотариус е. Подписваш и приключваме.
Погледнах документа. Беше пълен с грешки — правно несъстоятелен, щеше да го хвърлят в коша при първа проверка. Но намерението беше ясно.
— Искаш да ти дам едното дете? — гласът ми беше нисък.
— По-точно момчето — тя се приближи до кошчето на Лъчо. — Карина винаги е искала син. Ти си безработна, как ще гледаш две бебета? Ще се удавиш. Тя има бавачка. Има пари. Има всичко, което ти нямаш.
— Махни се от сина ми.
— Не се прави на героиня — сряза ме тя. — Мартин е съгласен. Ако не подпишеш доброволно, ще искаме попечителство. Ще кажем, че си психически нестабилна. Кой мислиш, че ще повярват — адвоката или мързеливата по анцуг?
— Мартин е съгласен?
— Разбира се.
Тя посегна към кошчето.
— Ще го взема сега. После ще се оправяме с документите.
Скочих. Болката ме преряза през корема, но хванах китката ѝ.
— Махни ръцете си!
Тя ме удари.
Шамарът дойде отстрани, силен, с пръстени. Главата ми се блъсна назад. Лъчо се разпищя. Кабелите на системата се опънаха.
— Аз решавам! — крещеше тя. — Ти си нищо!
Натиснах червения бутон до леглото.
Алармата запищя.
— Какво правиш?! — изпищя баба Цветана.
— Викам охрана — казах и гласът ми вече не трепереше. — Пусни детето.
Тя се поколеба. После чу тежките стъпки в коридора и пусна Лъчо обратно в кошчето.
Вратата се отвори. Двама охранители и една сестра.
— Код сигурност! Какво става тук?
Баба Цветана моментално се разплака.
— Тя е луда! Опита се да нарани бебето! Аз само исках да помогна!
Охраната погледна мен. После нея. После отново мен.
— Камерата работи, нали? — попитах спокойно.
Единият охранител — по-възрастен, с табелка „Николов“ — присви очи. После ме позна.
— Съдия Тодорова?
Баба Цветана замръзна.
— Тази жена ме удари и се опита да отвлече сина ми — казах. — Всичко е на запис. Искам да повикате полиция.
Николов кимна бавно.
— Разбрано, госпожо съдия.
Баба Цветана започна да крещи, после да се оправдава, после да заплашва. Но когато полицията дойде и ѝ сложи белезници, просто се срина на стола и заплака истински — не театрално, а като човек, който разбира, че този път няма да се размине.
Мартин дотича десет минути по-късно.
— Мамо?! Елена?! Какво става?
— Майка ти се опита да вземе Лъчо — казах. — И ти си бил съгласен.
Той сведе очи.
— Аз… не казах точно така… просто не казах не…
— Това не е разговор за вкъщи, Мартин. Това е престъпление.
— Семейството е важно! — извика той.
— Да — казах. — Децата ми са моето семейство. Ти очевидно имаш друго.
Шест месеца по-късно.
В кабинета ми висеше снимка на Лъчо и Лора — усмихнати, пълнички, здрави.
Баба Цветана получи условна присъда и забрана за доближаване.
Мартин подписа документите за развод без да вдигне глава.
Карина така и не получи дете — поне не моето.
А аз седях зад бюрото си, гледах снимката и за първи път от години дишах спокойно.
Понякога справедливостта не идва от съда.
Понякога идва от един червен бутон, натиснат в точния момент.
