Стоях пред „щедрото обезщетение“, което Иван ми хвърли при развода.
— Всичко ти оставям, Мария! — беше казал той с онази мазна усмивка, докато подписваше документите, а 20-годишната му любовница се кикотеше до него. — Къщата на баба на село е твоя. Имаш покрив, имаш земя. Какво повече искаш? Аз вземам апартаментите и бизнеса, защото аз ги изкарах. Ти само ми пречеше.
Гледах прогнили греди, счупените прозорци и двора, обрасъл с коприва, висока колкото мен. Това не беше къща. Това беше гробница. Той ми се подиграваше дори след края. Искаше да ме види унизена, затънала в кал, молеща се за помощ.
Сълзите ми тръгнаха сами. От яд. От безсилие. Хвърлих чантата си в мократа трева и изкрещях с пълно гърло, така че кучетата в селото започнаха да лаят.
Но след вика дойде тишината. И в тази тишина, докато гледах как дъждът мие прозорците на разпадащата се съборетина, нещо в мен щракна.
— Добре, Иване — прошепнах, бършейки очите си с калния ръкав. — Искаше да ме пратиш в калта? Е, ще видиш какво вирее в тази кал. Но когато дойдеш да береш плодовете, ще те чакам с пушката.
Първата нощ в село „Горно Уйно“ спах в колата. Къщата беше пълна с мишки, а покривът течеше като лейка. Иван сигурно празнуваше свободата си в нашия луксозен апартамент в София, пиейки уиски за 500 лева, докато аз се завих със старо одеяло и слушах воя на вятъра.
На сутринта дойде бай Ставри, съседът.
— Чедо, ти ли си новата? — попита той, подпирайки се на бастуна си. — Тая къща е прокълната, никой не е живял тук от 20 години. Мъжът ти сигурно много те мрази.
— Мрази ме — съгласих се аз, хващайки една лопата, която намерих в бараката. — Но и аз не му отстъпвам.
Започнах да чистя. Ден след ден, седмица след седмица. Ноктите ми се изпочупиха, кожата ми почерня от слънцето, а гърбът ме болеше така, сякаш ме бяха били. Продадох колата си, за да купя материали. Всички в селото ме мислеха за луда „гражданка“, която ще избяга при първия сняг.
Но не избягах. Под бурените открих невероятна земя. Чернозем. Засадих всичко, което можах – домати, пипер, редки билки. Ремонтирах къщата стая по стая. Превърнах старата плевня в къща за гости в битов стил. Нарекох мястото „Имението на Враната“ – напук на всичко.
Година по-късно, докато поливах градината, чух познат звук на двигател. Пред новата ми, ръчно кована порта спря лъскава кола. От нея слезе Иван. Но не изглеждаше като „Орела“, за когото се мислеше. Беше отслабнал, посърнал, с намачкана риза.
— Мария? — той свали слънчевите очила и зяпна.
Пред него не стоеше смачканата жена от развода. Стоеше собственичка на най-успешната био-ферма в региона, с резервации за месеци напред. Къщата зад мен блестеше – уютна, красива, пълна с живот.
— Какво правиш тук, Иване? — попитах хладно, без да оставям маркуча.
— Ами… минавах — заекна той, оглеждайки се лакомо. — Чух, че си се оправила. Браво. Виждаш ли? Аз ти направих услуга. Тази земя сега струва луди пари. Всъщност… дойдох да поговорим. Бизнесът в града малко закъса. Пламена… тя се оказа с големи харчове. Мислех си, че понеже още сме съпрузи пред Бога, може да обединим усилията… Тази ферма е обща, нали? Аз ти я дадох.
Той направи крачка напред, с онази нагла увереност, че ще му простя всичко.
Аз се разсмях. Смехът ми уплаши кокошките.
— Обща? — попитах. — Иване, ти ми даде развалина. Ти ми хвърли огризките, надявайки се да умра от глад.
Бръкнах в джоба на престилката си и извадих телефона.
— Виждаш ли тази камера? Всичко се записва. А сега, имаш точно 10 секунди да се разкараш от частната ми собственост, преди да пусна кучетата. И повярвай ми, те не обичат „Орли“. Те обичат мръвка.
Иван ме погледна. Видя очите ми. В тях нямаше нито любов, нито жал. Само студената твърдост на човек, който е преминал през ада и е излязъл победител.
Той се качи в колата без дума.
Гледах как прахът от гумите му се вдига във въздуха. Бай Ставри се показа през оградата и ми намигна.
— Прогони ли го, чедо?
— Прогоних го, бай Ставри. Плевелите трябва да се чистят навреме.
